Аликанте с дъх на древност и море

Преди няколко години предприехме едно дълго семейно пътуване през Южна Испания, водени от отдавнашното си желание да опознаем колкото се може повече тази невероятна страна, която с времето се превърна в наша втора родина. В маршрута ни влизаха Аликанте, Малага, Торемолинос, Марбея, Гранада и Хаен. Идеята ни беше да съчетаем почивка на южния морски бряг с екскурзия по емблематични за Испания места. Първата ни спирка беше предвидена в Аликанте, но само за един ден. Искахме да си починем от дългия път и на сутринта да продължим пътуването си. Не очаквахме, че точно там ще попаднем на такива интересни места, че този ден да се превърне в незабравимо преживяване за нас.

Пристигнахме в града около обяд в един горещ юлски ден – първия от дългоочакваната ни отпуска. Настанихме се набързо в предварително резервирания хотел – от тези, които срещу скромна сума ти предлагат всичко необходимо, но без луксове. Не ни трябваше друго, защото целта ни беше да прекараме деня навън, да разгледаме Аликанте и да се насладим на свободата си. Така че хванахме най-близкото такси и шофьорът/ само срещу 5 евро!/ ни изсипа в самия център на града, като по пътя любезно ни посъветва кои забележителности да видим в рамките на деня. Ето така попаднахме на един от най-интересните крайбрежни булеварди, които са виждали очите ми, Explanada de España.

Булевардът, широк и сенчест, се вие покрай морския бряг, който се вижда между гъстите листа на околните палми. Монотонният шум от разбиващите се наблизо вълни гали слуха и навява спокойствие. Но от всичко най-интересна е цветната мозайка на паважа. Тя представлява пъстър килим от вълнообразни ленти, така сполучливо наредени, че имаш усещането, че може да пропаднеш в неравностите. Всъщност това е само оптическа илюзия - плочникът е съвършено гладък и сигурен при ходене, няма нито една издатина, в която да се спънеш. Някъде бях чела, че за направата на тази крайбрежна алея са използвани тухлите от съборената крепостна стена, опасвала някога града. До преди един-два века Аликанте е бил град-крепост, обграден отвсякъде с дебели зидове, с наблюдателни кули, обърнати към безбрежната морска шир. Отбранителните съоръжения са имали стратегическата роля да предпазват сушата от набезите на пиратите. Първото селище по тези земи датира още от римско време.

Направихме си дълга разходка по живописната крайбрежна ивица, хапнахме вкусни морски дарове в приятно ресторантче на открито, после продължихме покрай редица от павилиончета с местни стоки и неусетно стигнахме до пристанището. За наша изненада там беше закотвен огромен старинен кораб, на носа на който се открояваше надпис: Santísima Trinidad. Гледай ти, казах си, това не е ли най-големият плавателен съд на някогашната Испанска армада, страшилището на моретата? Решихме да проверим.

Оказа се, че този кораб е точно копие на известния в миналото галеон. Santísima Trinidad е бил построен в 1769 г. и за времето си е бил най-големият боен плавателен съд в света, със 140 оръдия на борда. Участвал е в редица успешни битки срещу Британия , но в решителното сражение при Трафалгар/ 1805 г./ е лошо ударен, завладян е от англичаните и въпреки усилията им да спасят огромния кораб, той потъва близо до Гибралтарския проток.

Копието на този прочут кораб е създадено, за да отговори на големия интерес към онези славни времена. Днес то се използва за музей, а към него има и ресторант. От години корабът е акостиран в пристанището на Аликанте, но се говори, че скоро ще бъде преместен на остров Ибиза.

Входът за посещение на музея е 6 евро, като в тях влиза по една разхладителна напитка в бара на горната, открита палуба. Преди това обаче се минава през вътрешните салони, които пресъздават автентичната обстановка от оная далечна и толкова романтична епоха.

Дървени сандъци, пълни с оръжия, инкрустирани столове с високи облегалки, големи барутни бъчви, покрити с бойни трофеи стени, дървено изображение на Нептун, властелина на моретата – всичко това пренася посетителя в един друг свят, този на кървави морски битки и славни завоевания.

От горната палуба пък се открива живописен изглед към пристанището и града и за нас беше истинско удоволствие да се поогледаме наоколо. Докато се наслаждавахме на по едно освежаващо питие и се радвахме на галещия кожата нежен морски бриз, пред нас се виждаше като на длан другата популярна забележителност на Аликанте, която непременно искахме да посетим – крепостта Santa Bárbara, издигаща се на стръмно възвишение по средата на града, в самото му сърце.

Питахме се дали изкачването дотам няма да ни струва твърде много усилия, като се има предвид, че в този ден слънцето печеше безмилостно и беше адски горещо. Обаче предвидливите испанци и този път ни изненадаха. Оказа се, че до върха на хълма се стига не само по земен път, но под скалата има и специално построен за целта асансьор, който изстрелва догоре туристите само за няколко секунди.

Дотук обаче спираха модерните постижения на цивилизацията. Там, на върха, изведнъж се озовахме в друг свят, в друго време. Древно кале, изложено на палещите лъчи на слънцето, почти без никаква растителност наоколо. Дебели крепостни стени, опасващи околовръст съоръжението, със заглъхнали завинаги оръдия, разположени в процепите на бойните кули. Каменен плочник на незапомнена възраст, запечатал по изтърканата си снага следите от безброй човешки стъпки.

Фоновият шум от градското ежедневие не достигаше до върха на хълма. Зданието на крепостта, превърнато в музей, тънеше в неестествена тишина въпреки немалкото посетители в този следобеден час. Вътре в музея бяха изложени реликви от миналото на града: хералдически атрибути на местното благородничество, рицарски одежди, старинни оръжия, пожълтели от времето географски карти.

Но най-забележителното в целия комплекс се оказа разкриващата се пред очите гледка. Кожата ми настръхна, когато надзърнах над масивните каменни зидове. Не от страх, не – от учудване и възторг. В подножието на хълма се разстилаше целият град - във всички посоки, на 360 градуса. От едната страна се разкриваше безкрайната морска шир, водата отразяваше блясъка на красивия летен ден. Сякаш от птичи поглед се виждаха още пристанището с белеещите се в него лодки и корабчета, както и целият град. Сградите, улиците, парковете, плажът, площадите – всички те изглеждаха мънички като фигурки от лего и лежаха в краката ни, все едно че ги съзерцавахме от небето, като богове. Наблюдателната кула, до която се добрах, за да снимам, висеше застрашително над пропастта. Да се чудиш как изобщо се задържаше да не падне! Невероятно силно преживяване!

На връщане се разходихме из старата част на Аликанте и докато си правехме разбор на впечатленията, си позволихме да се поглезим с по чаша леденостудено мохито. Вече нямаше закъде да бързаме, искахме да се насладим на оставащия следобед и на този симпатичен, гостоприемен и изненадващо интересен град. Вечеряхме на открито, разхождахме се по плажната ивица, купихме си дребни сувенирчета, а накрая изпратихме с малко тъга, като при сбогуване, последните слънчеви лъчи. Трябваше да се прибираме, защото на другия ден ни чакаха нови неизвестности и приключения по дългия път. Но знаехме, че ще запазим от Аликанте красив спомен с дъх на древност и море. И този спомен ще ни върне някой ден отново там.